Винаги съм разбирала нуждите и желанията на хората от половин дума. Понякога и без думи. Тогава вярвах,че всички хора са като мен. И очаквах,че ме разбират от половин дума. А понякога и без думи. Е... може би не всички хора, но поне тези, които бяха важни за мен - хората, с които общувах ежедневно.
Обаче, не винаги се чувствах разбрана и често, когато не получавах каквото исках вътре в себе си обвинявах другите, че не ми го дават. Докато осъзнах,че хората няма как да знаят от какво имам нужда аз и какво точно искам аз, когато не им го казвам. По онова време, ми беше много трудно да говоря за своите нужди. Когато не можех да мълча повече , но пък не можех и да говоря за нещата за които исках, започвах да пиша. С писане изразявах всичко, което исках да кажа. Мисълта ми се лееше на листа хартия, необезпокоявана от никого и без да бъде прекъсвана, за да изслуша нечии възражения или оправдания. Някак усещането ми за това, че мога да изразя себе си по този начин беше много удовлетворяващо.
Тогава имах блог. Пишех в него с огромно удоволствие и вдъхновение.Често пишех в рими, рисувах или просто философствах за нещата, които ме вълнуват. После много неща се промениха, пренаредих приоритетите си, вложих енергията си в друга посока. Започнах да говоря повече и да пиша по-малко. Обаче, писането ми липсва. Писането е моя начин да изразя себе си.
Може би за това от известно време обмислях да започна да пиша отново.
И ето ме днес...
Ден първи на моя нов блог.
